Субигиканът Омуртаг стоеше зад завесата и гледаше сина си Енравота. Младият мъж беше коленичил и извършваше странни движения.
Колко добре съм почнал да разбирам живота, по дяволите! – каза си Омуртаг и въздъхна. – Вече съм стар. Човек започва да разбира живота, когато вече не може да му се радва. И всъщност – дали не престава да му се радва именно защото е започнал вече да го разбира?
Хм… и съм станал един такъв… ужасно склонен да мъдрувам, да философствам… като някакъв противен грък… Все някакви такива дълбокомъдри разсъждения и заключения ми извират в главата… Все едно се поглаждам по брадата, като мисля така… все едно съм станал стар мъдрец с брада… а всъщност – я да се огледам – не съм ли станал стар мъдрец с брада? Не съм мъдър, но лицето и брадата… хм, същински стар мъдрец с брада! – дай му да въздиша и да изтърсва за щяло и нещяло разни дълбоки премъдрости…
…ах, леле, как мразех такива дядовци в младостта си! Няма, няма и току изтърсят нещо като завет, нещо като велика премъдрост. Пфу, противна работа.
Сега и аз съм същият. Та какво исках да кажа? Отплеснах се…
Исках да кажа, че така добре познавам и живота..и хората… и по минимални признаци познавам душевните им състояния и по най-дребни движения и жестове познавам какво правят и даже – какво мислят… така добре ги познавам, че чак ми е противно. Пфу… и тая опитност ми е противна. Все едно съм станал един такъв… всезнаещ. И все едно вече нищо не ми е интересно, защото всичко ми е ясно. Ето – Енравота се крие!
Още като го зърнах, за час от мига познах, че се крие. А докато изтече един цял миг – вече знаех, че се крие не за да крои някакъв заговор или за да пие силна медовина, а за да се моли!
Не че ми е познат тоя начин за молитва… но съм толкова врял и кипял, че само по гърба му, по потрепващите му рамене мога да преценя, че той се занимава с нещо, свързано с молби към… хм… към Бог. Но за да се крие, значи молбите не са към нашия Бог слънце, а той… да, той – аз веднага разбрах това – е станал християнин и сега се моли на своя скришен и гръцки Бог. Ох, досадно ми е.
И не ми е досадно и тъжно от това, че най-големият ми жив син е станал изменник на вярата ни и на рода ни, а че всичко ми е толкова противно ясно и нищо не може вече да ме учуди. Стар човек. Само мога да въздишам и да клатя глава и да казвам от време на време: Такъв е светът, такива са хората… какво да ги правиш?!
Стар човек…
Дали да му се обадя? Дали да го спра в тия му предателски молитви? Сега… да поразсъждавам… ех, само въздишам и разсъждавам… Така или иначе, щом този мой чудесен син е избрал ромейската вяра – значи вече я е избрал! Направил е избор! Това не е да мяташ стрели с хазарски лък и да сгрешиш. Да поемеш пътя в някоя вяра не е мимолетна грешка. Връщане назад май няма… А може и да има… Но на каква цена мога да го върна назад от тая му вяра? И всъщност – искам ли да го връщам?
Ако го смутя сега в молитвата му, ако след това го обсипя с укори и ако го заплаша с наказание и изискам от него да се отрече от новия си Бог… то той ще ме намрази… може външно да ми се покори… но вътрешно… вътре в себе си той ще спотаи такава злоба… такава змия ще порасне в сърцето му, пълна с отрова към мен… че няма да има ромейски врач, който да може да ме спаси от ухапването и. Ще си създам враг в собственото гнездо…
Стига съм говорил с такива поетични изрази, стар глупак такъв! Момчето е станало християнин. Това е положението! Или ще се примиря с това, или няма да се примиря.
И ако не се примиря, ще загубя един син. Ако се примиря – ще загубя държавата. Нашият род ще загуби държавата. Пфу, предразсъдъци някакви. Струва ми се, пълен съм с мисли от миналото… тая мисъл ми е натрапена по традиция… тоя страх, тая натрапчива убеденост… че ако някой напусне нашата вяра… ако приеме ромейската вяра – ще продаде държавата на ромеите. Така ми е казвано, така ми е говорено… та чак толкова, че ми се струва, че аз самият съм измислил това – този страх, това убеждение.
Та нима народите из цялата западна земя не са християнски? Станали ли са зависими от Константинопол? Напротив. Е, да – те са далече… те имат повече отношения с папата в Рим. Така си е. Но са силни и независими. Франките. Сега те се наричат римляни. Те са наследниците на старата империя. Поне според тях. Колко пък и те да са християни? Не са ли станали и те християни, за да…
…хм, да – един християнски народ – струва ми се, ще се владее доста по-лесно. Та техните владетели са покръстили народите и са дали власт на църквата с цел да владеят по-леко народа. Така мисля.
Това море… по-леко се укротява християнско море… Така че нашият степен и свиреп Бог?!…Дали пък е много подходящ за управлението на народа? Не прави ли тоя Бог народа див и смел, свиреп и неуправляем? Подходящ е за степите и за вечната война, но за тук…Сред тия меки хълмове…
…та ние не сме виждали степи от двеста години. Кой български воин от сегашното време е препускал в истинската степ?...Където няма височинка до безкрая и само след безкрая се вижда някой курган на вожд от Старите времена? Никой никой… и аз не съм! Само в Малка
Скития има степ но тя е като дете на Голямата степ…
Така че – тая работа с молитвите и различните вери… Никак не ми е… Не мога да бъда твърд в нея. Не мога да взема твърдо и свирепо, ясно решение.
Ах ти, мили Енравота… като гледам и как потрепват раменете ти докато се молиш на твоя нов бог, става ми ясно, че не е твоята работа като това, дето си го мисля…не си станал християнин, за да станеш по-зависим или по-независим от ромеите. Не е с политическа цел… Не е за да предадеш тая вяра и на народа и да можеш след това лесно да го владееш – като послушно стадо… Не е заради това, човече Божи! Ти, като те гледам, сине мой, наистина си вярваш, вярваш, вярваш… и се вълнуваш и треперят раменете ти… и май…
Ти май плачеш, сине мой?
О, Боже, ти, който си и християнски, и степени, и всякакъв, и навсякъде, и на всичките хора! Какво да правя, мили Боже? Синът ми и традицията и всички тия неща… Какво да правя в тая оплетена, мръсна ситуация? Да бъда жесток? Не ща…
…………..
И канасубиги Омуртаг се отдръпна от завесата и се промъкна по коридора и излезе от покоите на Енравота. А на вратата на тая галерия, в която бяха покоите и на тримата му синове… сега вече – след смъртта на Звиница – на двамата му синове... та когато излезе на вратата, там го пресрещна най-малкият от тримата. Маламир. Беше изпечен като кожен камшик. Очите му бяха свирепи, степни и тесни като процепи.
- Цял ден препусках в степта, татко! – изръмжа по мъжки, по старовечен начин малкият Маламир.
- Браво, сине – въздъхна Омуртаг.
- И стрелях с лъка! Застрелях пет вълка, татко! – изсмя се с груб глас Маламир.
- Браво, сине – въздъхна пак Омуртаг.
- Ще отида да одера вълците и ще си направя гердан от зъбите им, слава на бог Тангра, татко! – плесна се с ръка по бедрото Маламир; а по ръцете му имаше засъхнала вълча кръв.
- Браво, сине…,Да, сине, иди… - въздъхна Омуртаг и си помисли:
Сигурно тоя ще се оправи с брат си. Винаги в тоя живот става така. Тоя там се моли... Ех, все едно. Човек не може да поправи всичко.
Най-малкото – това, което ще се случи в бъдеще. Човек, дори и добре да живее…
Стига съм мислил.
